Мислиш, че мислиш. Разсъждаваш... Но предимно забравяш... Лошото е, че го осъзнаваш едва когато вече е прекалено късно да спреш да забравяш. Т.е. когато започнеш да остаряваш.
И започваш да си задаваш въпроси. А сега какво? Какво се случи с мен... какво толкова направих в годините зад мен, че те минаха така бързо? Къде остана детството? Къде остана прекрасното мислене... размишляването върху мечтите, трупането на идеи?
Всичко се изгубва в ежедневието. Ти се загубваш в ежедневието... Отначало се бориш... Намираш нови хобита, приятели, забавления... Противостояваш, доколкото можеш. И накрая се предаваш. Потъваш във сивата река, отдаваш се на монотонното лъкатушене и така... дните, седмиците, годините се нижат без спир и се отразаяват само... когато седнеш в лекарския кабинет и ти зададат въпроса: „На колко години си?” И тогава сякаш съдбата ти забива шамар в лицето. На колко съм всъщност? На колко? А на колко бях? И кога станах на толкова?
Най-плашещо във всичките тези размисли е истината. А тя е, че даже не си и разбрал кога си остарял. Животът е вървял покрай теб, докато си се носил по сивото течение.
И тогава... тогава си спомняш, че трябва да мислиш, да споделяш, да се оглеждаш по-често в хората около теб и да се питаш „Какво искам от живота?”. Започваш да търсиш, да се ровиш из паметта си, за да откриеш... какъв съм, какъв исках да стана... и най-вече защо.
Осъзнаваш, че времето тече бавно, когато си млад. Млад извън годините си, млад в душата си, в усещанията си, трепетите... А ти си ги загубил. И борбата започва отначало. Искаш да се върнеш там, където си бил... но не можеш и от тази нелепа истина боли.
Но болката се подтиска... с мисълта, че „утре” е твоят ден да се върнеш към живота. Отваряш очи, усмихваш се, поемаш дълбоко дъх, за да усетиш къде са дробовете, отваряш вратата и с детско любопитство опознаваш околностите... Сякаш не си живял на това място до момента. И откриваш, че светът може да бъде много интересен, ако само се вгледаш в него. Ако отвориш очите си за него, ако гледаш и виждаш – ще те види и той. И тогава усещаш вятъра в косите, натискаш педала на газта и усещаш подскачащото ниво на адреналина.
Казваш си: Жив съм, тук съм... вижте ме... И прегръщаш отново истинската емоция от живота.
Някъде дълбоко в себе си разчупваш бисквитката с късмета и откриваш, че твоят късмет е умението да се връщаш. Макар и за кратко... но се връщаш, помниш и попиваш с цялото си същество живота.
Години назад моя учителка, предопределила философския поглед върху живота ми, каза: Животът е игра! И аз й повярвах. Вярвах със всяка фибра на тялото си, че ако не играеш с живота, той ще си играе с теб.
Затова... играта тепърва започва... Не забравяйте никога да играете, за да дефинирате сами живота си.
