„Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван западен клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележимо слънце.

Около това слънце на разстояние приблизително около деветдесет и два милиона мили обикаля една съвсем незначителна малка синьозелена планета, чиито обитатели - произлезли от маймуната форми на живот - са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.

Тази планета има - или по-точно имаше - един проблем : почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувствуваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха за движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно,защото общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.”

„Пътеводител на галактическия стопаджия”, Дългас Адамс

Нещастието е присъщо на човешкото съзнание. Но когато стане на въпрос за българите, то може би, Дъглас Адамс е бил много прав в писанията си. Ние сме царе на нещастието. Но... разбира се, вината винаги откриваме някъде другаде. Защо да търсим в самите нас, когато от истината боли.

Та, случило се в тази малка, невидима от Космоса държава, човешко нещастие. И вместо преклонение пред загиналите, тези малки, недоразвити човечета пак тръгнаха да търсят вината. Нарамиха чувала с омразата към държавата, впрегнаха каруците с вечното недоволство и поеха по пътя на чуждата вина.

Напомня ми на една поучителна народна приказка... за „неволята”. Но май мнозинството от нас сме забравили края на тази приказка.

И ако трябва да перефразирам с оглед на трагедията на Бакаджик... Не търсете вината в държавата, защото тя е във всички нас.

 Всички ние бягаме от отговорност вече 20 години. Преминахме през повечето етапи на нормалната човешка зрялост, но не научихме най-важния урок – да се вгледаме в себе си и да търсим решения на проблемите с действия, а не с приказки.

Ех, българино, колко малко ти трябва, за да си добре, а колко много правиш, за да останеш зле.

Май всички ние трябва да се качим на Бакаджика, да погледнем на длъж и на шир, да видим красотата, да усетим устрема на вятъра, да се насладим на гледка, спираща дъха и извикваща сълзи в очите... И да разберем, че понякога виновни за човешкото нещастие няма. То просто се случва. Случва се всеки ден, всяка минута, но рядко научаваме за него. И ако посветим времето, което губим в празнодумие и мрънкомислене, на хората около нас, ще открием, че можем да сме щастливи и да даряваме щастие.

Стига сме се погубвали в търсене на вината. Крайно време е да порастнем. И да разберем защо ние сме си виновни за лошата държава.

„И така, проблемът си оставаше нерешен - много хора се чувсваха зле, а повечето от тях - отвратително, включително и онези с електронните часовници.

Но ето че един ден - беше четвъртък - близо две хиляди години след като един човек бил прикован към някакво дърво заради това, че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй, за разнообразие, да бъдем добри един към друг - едно момиче, седящо само в адин малък ресторант в Рикмънзаурт, се сети каква е причината за всички досегашни нещастия на човечеството и прозря как светът може да стане по-добър и по-щастлив.”

„Пътеводител на галактическия стопаджия”, Дъглас Адамс